Д-р Радоил Симеонов: Старая се да бъда човечен, да разговарям с пациента на неговия език
Лекарят не е просто експерт, който работи ослепително или е направил неточност. Не е и единствено оня, на чиито решения разчита пациентът. Дори не е само специалист, от който зависи здравето, а от време на време – и животът ни.
Той е всичко това, само че и доста повече – тъй като зад всяко име с „ доктор “ начело стои един Човек. Кой е Човекът зад името, какви са неговите житейски избори, по какъв начин работи и по какъв начин почива – отговорите на тези въпроси търсим в рубриката „ Кой сте Вие, докторе? “
Д-р Радоил Симеонов е ученик на МУ – София, където приключва образованието си през 2016 година
От същата година работи в Клиниката по ортопедия и травматология на УМБАЛ „ Царица Йоанна – ИСУЛ “. Има предпазена докторска дисертация на тематика „ Компютърно асистирано ендопротезиране на тазобедрена става “ през 2022 година
Асистент към Катедрата по ортопедия и травматология при МУ-София. Има над Над 10 изявления в български и задгранични научни журнали. Участва в научни планове към Медицински университет – София и Българска академия на науките.
Професионалните му ползи са ориентирани към ендопротезиране на огромни стави; лекуване на фрактури и други остри травматични увреждания, хирургия на ръка. Притежава документи от курсове по микрохирургия на ръка – 2018 година, АО-Reckon – 2018., 2020, 2023 година и AO- Trauma – Shoulder and elbow – 2022 година
Д-р Симеонов, по какъв начин решихте да се посветите на медицината?
Различни събития и фактори оказаха въздействие за този избор. Може би преди всичко бих сложил един случай в детството ми, когато бях блъснат от кола и лежах много време в болница.
Отделно от това, бях добър по биология, физика и химия, и когато пристигна време да аплайвам, това се оказа мощна причина за окончателното ми решение накъде да се насочва по житейските пътища.
В фамилията ми няма лекари – майка ми е преподавателка по български език и литература, а татко ми е моряк - основен монтьор на кораби. Ролята им в моя професионален път беше да ме възпитат, да ме поддържат, да ме научат по какъв начин да изучавам, по какъв начин да опознавам света. Най-важното, което татко ми неведнъж ми е казвал: „ Радоиле, какъвто и да станеш един ден, първо бъди човек! ”.
Те даже бяха сюрпризирани, когато им оповестих за бъдещите ми професионални ползи, тъй като съм ученик на Художественото учебно заведение в. Троян, където съм изучавал керамика. Не единствено те, а и доста хора са ме питали: „ Добре де, по какъв начин по този начин от художник и грънчар реши да станеш доктор?! ”
Ами ето по този начин, човек постоянно би трябвало да гледа в вероятност – значимо качество, на което ме е научило изкуството!
Все отново и в Хипократовата клетва не се приказва за просвета, за специалност, а за изкуството на медицината, за изкуството да лекуваш.
Кой е най-силният Ви спомен от първите дни и месеци на следването? Кои бяха Вашите най-хубави учители – тези, които Ви отвориха очите и сърцето за огромната медицина?
Първите дни и месеци от следването ми, без да укривам нищо, бяха общо взето занимателни, бяха ваучър. И освен първите, несъмнено. Още преди да стана студент, доста хора ми бяха казвали, че студентските години са едни от най- прелестните интервали от живота на човек.
Винаги съм бил капризен, не съм обичал някой „ да ми виси на главата ”, по тази причина чаках малко или доста с неспокойствие да заживея личен, независим живот, надалеч от вкъщи – все общоприети фантазии на един млад, зелен и извънредно некомпетентен в житейски аспект човек.
Нямах и самообладание да стартира да изучавам нови и нови неща, и до ден сегашен съм ужасно ученолюбив. Редом с това срещнах нови хора, които последователно се трансфораха в страхотни другари, останали такива и до в този момент.
Да бъда почтен, първоначално не бях от най-силните студенти - имам предвид първата година от следването, може би тъй като още не знаех по какъв начин да се оправям с многото нова информация, която трябваше да бъде „ изядена с кориците ”.
Но, както всяко нещо, упоритостта и тук е от първостепенно значение, и от втората или третата година, от по-посредственото момче станах първенец.
Преподавателите, които ще помня цялостен живот, са тези, които ни караха да мислим. Защото съгласно мен не е значимо да знаеш едно нещо наизуст, значимо е да се опиташ самичък да си обясниш обещано събитие, да си задаваш въпроси от самото начало, до момента в който четеш тематиките за изпита. Не можеш ли да си зададеш въпросите „ по какъв начин ” и „ за какво ”, нещата не стават. А и в днешно време има толкоз доста и елементарно налична информация, че за човек е по-важно да умее по-скоро да търси тъкмо това, което би трябвало в дадени случаи.
Интересните препоръки ще помня постоянно. Един възрастен учител по анатомия, на нашия въпрос: „ Д-р Андреев, от кой учебник би трябвало да четем топографска анатомия? ”, отговори по следния метод: „ По–добре да прочетеш едно и също нещо от два източника, в сравнение с два пъти от един източник! ”
Естествено, като 20-годишни младежи, този отговор тогава не ни се понрави доста, само че с времето аз персонално си дадох сметка какъв брой истина съдържа.
Какво Ви насочи към ортопедията и травматологията, с какво Ви притегли тази компетентност?
Към ортопедията се насочих, както към този момент загатнах, по същата причина, по която се насочих и към медицината. Бях на 11 години, когато бях блъснат от автомобил, при което си счупих бедрото. Настаниха ме в болничното заведение в моя роден град Троян. От дребен бях ученолюбив, четях енциклопедии и още веднъж би трябвало да благодаря на родителите си, че вместо да виждам телевизия по през целия ден, ме тласкаха към познанието, тъй че одобрих ненапълно за много забавен престоя си в болничното заведение. А той не беше по никакъв начин дребен.
В тези години ортопедията не беше на настоящето равнище, и счупването ми го лекуваха с лежане на легло и директна скелетна екстензия.
Лекуващият ми доктор беше за мен и развиването ми основна фигура. До ден сегашен го считам за мое ентусиазъм, за моя максимален преподавател също. Това беше доктор Резняков. Първите ми срещи с него бяха преди този случай. Когато съм имал пострадвания още преди да се наложи да лежа в болница, нееднократно са ме водили при него на обзор.
За първи път, когато прочетох на вратата на кабинета му името, признавам си, хвана ме боязън! Но този човек доста бързо стопява детския боязън с отношението си към пациентите, с благия си звук и с грижовността си. Прекарах 45 дни в отделението по ортопедия и травматология. Може би за този лекар беше досадно едно любопитно неподвижно дете да го разпитва всеки ден за каквото се сети, обвързвано с медицината, с „ кокалите ”, с интервенциите и така нататък Но доктор Резняков ми разказваше търпеливо и увлекателно. Така се появи ползата към тази нелека компетентност от медицината. Този интерес се оказа толкоз мощен, че и откакто бях към този момент излекуван, когато баба ми заколеше кокошка, аз си играех на „ чичо лекар – ортопед ” и правех „ интервенции ” върху костите на закланото животно.
И до ден сегашен родителите ми и баба ми споделят, че тогава са имали подозрения, че нещо не е в ред с главата ми…и се смеем, когато се сетим за това.
Мина време, станах и студент по медицина, а в първите години от следването се върви на летни стажове. И, познайте къде изкарвах тези стажове – в болничното заведение в Троян, несъмнено, при моя максимален преподавател, при вдъхновителя си - доктор Резняков. Той разказваше постоянно за моя случай. Обясняваше, че доста деца като мен са му казвали, че и те ще станат лекари един ден, само че единствено аз в действителност съм станал.
Този човек ми е дал да вляза за първи път в интервенции, научил ме е на главните хирургични техники и правила, безусловно ми е държал ръката. От него видях, че е значимо да си добър човек, с цел да те търсят пациентите и да ти се доверяват, че би трябвало да умееш да обясняваш на понятен и наличен език всичко, обвързвано с диагностиката и лекуването. И несъмнено, когато сполучливо устоях държавния изпит за придобиване на компетентност, първо се обадих да се похваля точно на доктор Резняков.
Не мога да пропусна и моите сътрудници от ИСУЛ. Те бяха тези, които след студентската пейка, ме вкараха в същинския живот и в дълбоките бездни на нашата специалност.
От всички лечебни заведения избрах тъкмо УМБАЛ „ Царица Йоанна – ИСУЛ “ още веднъж поради хората там. Освен като учители и като сътрудници, тези хора ги усетих още от студентски години като топли и човечни, като другари. От тях видях и научих доста за детайлите на занаята. Имах достойнството да работя със светила в области като ендопротезирането на огромни стави, хирургията на ръка, лекуването на фрактурите и множествените контузии. И точно това са главните области на интерес в моята процедура сега.
Имате ли интерес към преподаване?
Разбира се, имам ползи в преподаването. Все отново съм наследник на преподавателка по литература! УМБАЛ „ Царица Йоанна – ИСУЛ ” е университетска болница и база за осъществяване на лекции и на практика извършения по редица специалности, включително ортопедия и травматология, тъй че мога и да преподавам..
След сполучливо положен конкурсен изпит преди няколко години, бях назначен и като помощник към Катедрата по ортопедия и травматология в Медицинския университет – София.
Това дава опция да повеждам курсовете по травматология на петокурсниците. Преподавателската работа е много забавна и предизвикателна. Първо, срещаш се с млади, стимулирани хора. Понякога е и носталгично. Второ, това е тласък да се усъвършенстваш в допълнение, тъй като постоянно студентите задават забавни въпроси и чакат да им се отговори.
Кои са обичаните Ви занимания за свободното време?
В свободното си време се занимавам с много неща. Както споделих, приключил съм Националната гимназия за приложни изкуства в Троян, като по специалност съм художник с профил керамика, преди да стана доктор. Отдавна към този момент не рисувам и не се занимавам с керамика, само че пък жена ми също е художник и, в случай че не друго, най-малко имам добра компания и по тези тематики у дома.
И също понякога и върша рамки за нейните картини.
Освен това, от ученическа възраст ми остана пристрастеността по музиката. Свиря на китара от 6-годишен. Участвам в група, споделя се „ Пробив “, където свирим дружно с още един ортопед-травматолог!
Покрай китарата си падам и малко електричар. За един китарист е значимо да може да си запои най-малко кабелите за китарата, само че аз персонално се целя малко по-високо и върша усилватели и резултати за китара в къщи.
Старая се също спортът да е неделима част от всекидневието ми. Движението е здраве, а ние, лекарите, би трябвало да сме образец за пациентите си и да се стараем да сме в добра форма. Затова моят най-малко е най-малко в града да не употребявам автомобил или градски превоз, а да се придвижвам с велосипед. При подобаващи метеорологични условия върша дълги преходи с колелото и вземам участие във велосъстезания за планинско колоездене, като обиколката на Витоша да вземем за пример. Стискайте палци това лято да съумея да направя до дъно целия именит маршрут Е-3 – Ком –Емине, с колело, несъмнено, който два пъти към този момент върша до половината, преди да се скапе времето.
Напоследък обаче времето ми за странични действия се ограничи, тъй като към този момент съм и горделив татко на момченце на по-малко от годинка и в този момент множеството време и сила влагам в грижи. Старая се да му давам това, което моите родители са дали за мен.
Обичам да чувам хубава музика, без чалга, държа да го подчертая дебело. До ден сегашен съм разпален рокаджия, само че чувам и класическа музика, реге, джаз и други Все отново сестра ми – Божидара е и професионален музикант, което за ме е спомагателен тласък да се ограмотявам в тази тенденция. Обичам и художествената литература, като, в случай че би трябвало да направя лист с обичани създатели и творби, би бил много дълъг.
Кои етични правила се стараете да съблюдавате постоянно и при всички условия в общуването с сътрудници и пациенти?
Основните правила, които се старая да последвам както на работа, по този начин и в къщи, е да бъда преди всичко човек. Една преподавателка в университета – проф. Виолета Димитрова, която е величие в чернодробно-панкреатичната хирургия, споделяше на лекции, че в случай че един пациент още след диалога си с лекаря не се е почувствал по-добре, то значи не е неговият доктор. Затова се старая да бъда хуманен, да се срещна с персоналната орис на всеки пациент, доколкото е допустимо, да беседвам на неговия език.
Често ние, лекарите, с глави цялостни с термини, ненужно усложняваме контакта си с пациентите си, а те не са длъжни да знаят всичко, което знае един експерт. Вярвам, че постоянно едно нещо може да се изясни и с по-прости думи, познати за индивида, който стои против теб.
Също по този начин е значимо, когато вземате решение за нечия орис, в качеството си на лекуващ доктор, да помислиш какво би направил, в случай че си на мястото на пациента или пък се касае за твой непосредствен. Отговориш ли си самичък на този въпрос, шансът за неточност спада фрапантно! Трябва да сме надалеч и от мисълта, че сме безгрешни. „ Човешко е да се бърка, божествено е да се прости! ”, беше споделил Александър Поуп. Изключително умно, образци можем да открием всеки ден.
Не постоянно прогнозата за изхода от обещано заболяване е добра, ние лекарите не сме богове, само че в днешно време пациентите имат все по-високи условия към здравното обслужване и чакат от време на време чудеса.
Истината е, че лекарят на процедура не лекува. Работата на лекаря е да се опита да промени изискванията на средата на пациента - било то външна или вътрешна, по този начин, че организмът самичък да се прави с казуса и „ да проработи по-добре “. Нека вземем за образец лекуването на едно строшаване. Костта е неповторим и единствен орган, който се възвръща със личната си тъкан, а не с цикатрикс - фиброза. За тази цел обаче, би трябвало фрагментите да бъдат наместени, да контактуват между тях и да бъдат сложени в тази позиция устойчиво за даден период от време. Дали единствено с гипс, дали посредством оперативно лекуване, травматологът цели да промени средата по този начин, че да обезпечи тези условия на костта. Ние, лекарите, не можем да избягаме от законите на биологията, на природата, на вселената като цяло. Винаги би трябвало да си задаваме въпросите „ по какъв начин ” и „ за какво ”. Това е и повода да се занимавам и с научна работа.
Старая се да съблюдавам всички тези правила всекидневно, от време на време си мисля, че и на моите студенти им е дотегнало от тях, тъй като може би на всяко упражнение им ги дублирам. Но аз имам вяра, че са значими, и даже единствено един единствен човек още да ги следва, това ще значи победа на положителното.
Коя своя професионална фантазия бихте желали да видите осъществена в близко бъдеще?
В близко бъдеще се надявам да осъществяваме до дъно научния план, в който участваме интензивно с сътрудниците от ИСУЛ, Българска академия на науките и други институции. Проектът цели проучване на опциите на мезенхимните стволови кафези и тяхното приложение при лекуването на тежката костна загуба, в резултат на редица болести и положения, както и комбинирането на биопринтирането на тъкани, или по-правилно казано материали, които са обогатени със стволови кафези, растежни фактори и други.
Той е всичко това, само че и доста повече – тъй като зад всяко име с „ доктор “ начело стои един Човек. Кой е Човекът зад името, какви са неговите житейски избори, по какъв начин работи и по какъв начин почива – отговорите на тези въпроси търсим в рубриката „ Кой сте Вие, докторе? “
Д-р Радоил Симеонов е ученик на МУ – София, където приключва образованието си през 2016 година
От същата година работи в Клиниката по ортопедия и травматология на УМБАЛ „ Царица Йоанна – ИСУЛ “. Има предпазена докторска дисертация на тематика „ Компютърно асистирано ендопротезиране на тазобедрена става “ през 2022 година
Асистент към Катедрата по ортопедия и травматология при МУ-София. Има над Над 10 изявления в български и задгранични научни журнали. Участва в научни планове към Медицински университет – София и Българска академия на науките.
Професионалните му ползи са ориентирани към ендопротезиране на огромни стави; лекуване на фрактури и други остри травматични увреждания, хирургия на ръка. Притежава документи от курсове по микрохирургия на ръка – 2018 година, АО-Reckon – 2018., 2020, 2023 година и AO- Trauma – Shoulder and elbow – 2022 година
Д-р Симеонов, по какъв начин решихте да се посветите на медицината?
Различни събития и фактори оказаха въздействие за този избор. Може би преди всичко бих сложил един случай в детството ми, когато бях блъснат от кола и лежах много време в болница.
Отделно от това, бях добър по биология, физика и химия, и когато пристигна време да аплайвам, това се оказа мощна причина за окончателното ми решение накъде да се насочва по житейските пътища.
В фамилията ми няма лекари – майка ми е преподавателка по български език и литература, а татко ми е моряк - основен монтьор на кораби. Ролята им в моя професионален път беше да ме възпитат, да ме поддържат, да ме научат по какъв начин да изучавам, по какъв начин да опознавам света. Най-важното, което татко ми неведнъж ми е казвал: „ Радоиле, какъвто и да станеш един ден, първо бъди човек! ”.
Те даже бяха сюрпризирани, когато им оповестих за бъдещите ми професионални ползи, тъй като съм ученик на Художественото учебно заведение в. Троян, където съм изучавал керамика. Не единствено те, а и доста хора са ме питали: „ Добре де, по какъв начин по този начин от художник и грънчар реши да станеш доктор?! ”
Ами ето по този начин, човек постоянно би трябвало да гледа в вероятност – значимо качество, на което ме е научило изкуството!
Все отново и в Хипократовата клетва не се приказва за просвета, за специалност, а за изкуството на медицината, за изкуството да лекуваш.
Кой е най-силният Ви спомен от първите дни и месеци на следването? Кои бяха Вашите най-хубави учители – тези, които Ви отвориха очите и сърцето за огромната медицина?
Първите дни и месеци от следването ми, без да укривам нищо, бяха общо взето занимателни, бяха ваучър. И освен първите, несъмнено. Още преди да стана студент, доста хора ми бяха казвали, че студентските години са едни от най- прелестните интервали от живота на човек.
Винаги съм бил капризен, не съм обичал някой „ да ми виси на главата ”, по тази причина чаках малко или доста с неспокойствие да заживея личен, независим живот, надалеч от вкъщи – все общоприети фантазии на един млад, зелен и извънредно некомпетентен в житейски аспект човек.
Нямах и самообладание да стартира да изучавам нови и нови неща, и до ден сегашен съм ужасно ученолюбив. Редом с това срещнах нови хора, които последователно се трансфораха в страхотни другари, останали такива и до в този момент.
Да бъда почтен, първоначално не бях от най-силните студенти - имам предвид първата година от следването, може би тъй като още не знаех по какъв начин да се оправям с многото нова информация, която трябваше да бъде „ изядена с кориците ”.
Но, както всяко нещо, упоритостта и тук е от първостепенно значение, и от втората или третата година, от по-посредственото момче станах първенец.
Преподавателите, които ще помня цялостен живот, са тези, които ни караха да мислим. Защото съгласно мен не е значимо да знаеш едно нещо наизуст, значимо е да се опиташ самичък да си обясниш обещано събитие, да си задаваш въпроси от самото начало, до момента в който четеш тематиките за изпита. Не можеш ли да си зададеш въпросите „ по какъв начин ” и „ за какво ”, нещата не стават. А и в днешно време има толкоз доста и елементарно налична информация, че за човек е по-важно да умее по-скоро да търси тъкмо това, което би трябвало в дадени случаи.
Интересните препоръки ще помня постоянно. Един възрастен учител по анатомия, на нашия въпрос: „ Д-р Андреев, от кой учебник би трябвало да четем топографска анатомия? ”, отговори по следния метод: „ По–добре да прочетеш едно и също нещо от два източника, в сравнение с два пъти от един източник! ”
Естествено, като 20-годишни младежи, този отговор тогава не ни се понрави доста, само че с времето аз персонално си дадох сметка какъв брой истина съдържа.
Какво Ви насочи към ортопедията и травматологията, с какво Ви притегли тази компетентност?
Към ортопедията се насочих, както към този момент загатнах, по същата причина, по която се насочих и към медицината. Бях на 11 години, когато бях блъснат от автомобил, при което си счупих бедрото. Настаниха ме в болничното заведение в моя роден град Троян. От дребен бях ученолюбив, четях енциклопедии и още веднъж би трябвало да благодаря на родителите си, че вместо да виждам телевизия по през целия ден, ме тласкаха към познанието, тъй че одобрих ненапълно за много забавен престоя си в болничното заведение. А той не беше по никакъв начин дребен.
В тези години ортопедията не беше на настоящето равнище, и счупването ми го лекуваха с лежане на легло и директна скелетна екстензия.
Лекуващият ми доктор беше за мен и развиването ми основна фигура. До ден сегашен го считам за мое ентусиазъм, за моя максимален преподавател също. Това беше доктор Резняков. Първите ми срещи с него бяха преди този случай. Когато съм имал пострадвания още преди да се наложи да лежа в болница, нееднократно са ме водили при него на обзор.
За първи път, когато прочетох на вратата на кабинета му името, признавам си, хвана ме боязън! Но този човек доста бързо стопява детския боязън с отношението си към пациентите, с благия си звук и с грижовността си. Прекарах 45 дни в отделението по ортопедия и травматология. Може би за този лекар беше досадно едно любопитно неподвижно дете да го разпитва всеки ден за каквото се сети, обвързвано с медицината, с „ кокалите ”, с интервенциите и така нататък Но доктор Резняков ми разказваше търпеливо и увлекателно. Така се появи ползата към тази нелека компетентност от медицината. Този интерес се оказа толкоз мощен, че и откакто бях към този момент излекуван, когато баба ми заколеше кокошка, аз си играех на „ чичо лекар – ортопед ” и правех „ интервенции ” върху костите на закланото животно.
И до ден сегашен родителите ми и баба ми споделят, че тогава са имали подозрения, че нещо не е в ред с главата ми…и се смеем, когато се сетим за това.
Мина време, станах и студент по медицина, а в първите години от следването се върви на летни стажове. И, познайте къде изкарвах тези стажове – в болничното заведение в Троян, несъмнено, при моя максимален преподавател, при вдъхновителя си - доктор Резняков. Той разказваше постоянно за моя случай. Обясняваше, че доста деца като мен са му казвали, че и те ще станат лекари един ден, само че единствено аз в действителност съм станал.
Този човек ми е дал да вляза за първи път в интервенции, научил ме е на главните хирургични техники и правила, безусловно ми е държал ръката. От него видях, че е значимо да си добър човек, с цел да те търсят пациентите и да ти се доверяват, че би трябвало да умееш да обясняваш на понятен и наличен език всичко, обвързвано с диагностиката и лекуването. И несъмнено, когато сполучливо устоях държавния изпит за придобиване на компетентност, първо се обадих да се похваля точно на доктор Резняков.
Не мога да пропусна и моите сътрудници от ИСУЛ. Те бяха тези, които след студентската пейка, ме вкараха в същинския живот и в дълбоките бездни на нашата специалност.
От всички лечебни заведения избрах тъкмо УМБАЛ „ Царица Йоанна – ИСУЛ “ още веднъж поради хората там. Освен като учители и като сътрудници, тези хора ги усетих още от студентски години като топли и човечни, като другари. От тях видях и научих доста за детайлите на занаята. Имах достойнството да работя със светила в области като ендопротезирането на огромни стави, хирургията на ръка, лекуването на фрактурите и множествените контузии. И точно това са главните области на интерес в моята процедура сега.
Имате ли интерес към преподаване?
Разбира се, имам ползи в преподаването. Все отново съм наследник на преподавателка по литература! УМБАЛ „ Царица Йоанна – ИСУЛ ” е университетска болница и база за осъществяване на лекции и на практика извършения по редица специалности, включително ортопедия и травматология, тъй че мога и да преподавам..
След сполучливо положен конкурсен изпит преди няколко години, бях назначен и като помощник към Катедрата по ортопедия и травматология в Медицинския университет – София.
Това дава опция да повеждам курсовете по травматология на петокурсниците. Преподавателската работа е много забавна и предизвикателна. Първо, срещаш се с млади, стимулирани хора. Понякога е и носталгично. Второ, това е тласък да се усъвършенстваш в допълнение, тъй като постоянно студентите задават забавни въпроси и чакат да им се отговори.
Кои са обичаните Ви занимания за свободното време?
В свободното си време се занимавам с много неща. Както споделих, приключил съм Националната гимназия за приложни изкуства в Троян, като по специалност съм художник с профил керамика, преди да стана доктор. Отдавна към този момент не рисувам и не се занимавам с керамика, само че пък жена ми също е художник и, в случай че не друго, най-малко имам добра компания и по тези тематики у дома.
И също понякога и върша рамки за нейните картини.
Освен това, от ученическа възраст ми остана пристрастеността по музиката. Свиря на китара от 6-годишен. Участвам в група, споделя се „ Пробив “, където свирим дружно с още един ортопед-травматолог!
Покрай китарата си падам и малко електричар. За един китарист е значимо да може да си запои най-малко кабелите за китарата, само че аз персонално се целя малко по-високо и върша усилватели и резултати за китара в къщи.
Старая се също спортът да е неделима част от всекидневието ми. Движението е здраве, а ние, лекарите, би трябвало да сме образец за пациентите си и да се стараем да сме в добра форма. Затова моят най-малко е най-малко в града да не употребявам автомобил или градски превоз, а да се придвижвам с велосипед. При подобаващи метеорологични условия върша дълги преходи с колелото и вземам участие във велосъстезания за планинско колоездене, като обиколката на Витоша да вземем за пример. Стискайте палци това лято да съумея да направя до дъно целия именит маршрут Е-3 – Ком –Емине, с колело, несъмнено, който два пъти към този момент върша до половината, преди да се скапе времето.
Напоследък обаче времето ми за странични действия се ограничи, тъй като към този момент съм и горделив татко на момченце на по-малко от годинка и в този момент множеството време и сила влагам в грижи. Старая се да му давам това, което моите родители са дали за мен.
Обичам да чувам хубава музика, без чалга, държа да го подчертая дебело. До ден сегашен съм разпален рокаджия, само че чувам и класическа музика, реге, джаз и други Все отново сестра ми – Божидара е и професионален музикант, което за ме е спомагателен тласък да се ограмотявам в тази тенденция. Обичам и художествената литература, като, в случай че би трябвало да направя лист с обичани създатели и творби, би бил много дълъг.
Кои етични правила се стараете да съблюдавате постоянно и при всички условия в общуването с сътрудници и пациенти?
Основните правила, които се старая да последвам както на работа, по този начин и в къщи, е да бъда преди всичко човек. Една преподавателка в университета – проф. Виолета Димитрова, която е величие в чернодробно-панкреатичната хирургия, споделяше на лекции, че в случай че един пациент още след диалога си с лекаря не се е почувствал по-добре, то значи не е неговият доктор. Затова се старая да бъда хуманен, да се срещна с персоналната орис на всеки пациент, доколкото е допустимо, да беседвам на неговия език.
Често ние, лекарите, с глави цялостни с термини, ненужно усложняваме контакта си с пациентите си, а те не са длъжни да знаят всичко, което знае един експерт. Вярвам, че постоянно едно нещо може да се изясни и с по-прости думи, познати за индивида, който стои против теб.
Също по този начин е значимо, когато вземате решение за нечия орис, в качеството си на лекуващ доктор, да помислиш какво би направил, в случай че си на мястото на пациента или пък се касае за твой непосредствен. Отговориш ли си самичък на този въпрос, шансът за неточност спада фрапантно! Трябва да сме надалеч и от мисълта, че сме безгрешни. „ Човешко е да се бърка, божествено е да се прости! ”, беше споделил Александър Поуп. Изключително умно, образци можем да открием всеки ден.
Не постоянно прогнозата за изхода от обещано заболяване е добра, ние лекарите не сме богове, само че в днешно време пациентите имат все по-високи условия към здравното обслужване и чакат от време на време чудеса.
Истината е, че лекарят на процедура не лекува. Работата на лекаря е да се опита да промени изискванията на средата на пациента - било то външна или вътрешна, по този начин, че организмът самичък да се прави с казуса и „ да проработи по-добре “. Нека вземем за образец лекуването на едно строшаване. Костта е неповторим и единствен орган, който се възвръща със личната си тъкан, а не с цикатрикс - фиброза. За тази цел обаче, би трябвало фрагментите да бъдат наместени, да контактуват между тях и да бъдат сложени в тази позиция устойчиво за даден период от време. Дали единствено с гипс, дали посредством оперативно лекуване, травматологът цели да промени средата по този начин, че да обезпечи тези условия на костта. Ние, лекарите, не можем да избягаме от законите на биологията, на природата, на вселената като цяло. Винаги би трябвало да си задаваме въпросите „ по какъв начин ” и „ за какво ”. Това е и повода да се занимавам и с научна работа.
Старая се да съблюдавам всички тези правила всекидневно, от време на време си мисля, че и на моите студенти им е дотегнало от тях, тъй като може би на всяко упражнение им ги дублирам. Но аз имам вяра, че са значими, и даже единствено един единствен човек още да ги следва, това ще значи победа на положителното.
Коя своя професионална фантазия бихте желали да видите осъществена в близко бъдеще?
В близко бъдеще се надявам да осъществяваме до дъно научния план, в който участваме интензивно с сътрудниците от ИСУЛ, Българска академия на науките и други институции. Проектът цели проучване на опциите на мезенхимните стволови кафези и тяхното приложение при лекуването на тежката костна загуба, в резултат на редица болести и положения, както и комбинирането на биопринтирането на тъкани, или по-правилно казано материали, които са обогатени със стволови кафези, растежни фактори и други.
Източник: zdrave.net
КОМЕНТАРИ